Жан-Марк сънува. Страх го е за Шантал, търси я, тича из улиците, накрая я вижда в гръб, вижда я как върви, как се отдалечава. Тича след нея, вика я. Още няколко крачки и ще я настигне, но тя се обръща и Жан-Марк поразен вижда друго лице, чуждо и неприятно лице. Не е друга жена, Шантал е, неговата Шантал, няма никакво съмнение, но неговата Шантал с лице на непозната, и това е жестоко, непоносимо жестоко. Прегръща я, притиска я до себе си и повтаря, ридаейки: „Шантал, малка мояШантал, малка моя Шантал!”, сякаш иска, повтаряйки тези думи, да придаде на преобразеното лице предишния му изгубен вид, изгубената му самоличност.